четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Архимандрит Евгений: Всенародното покаяние обръща всичко

Архимандрит Евгений е игумен на Църногорския манастир „Св.Св. Козма и Дамян" над село Гигинци, община Брезник. Роден е в Берковица през 1957 г. След казармата постъпва като послушник в Рилския манастир, следва в Духовната академия и още като студент приема монашество в Рилския манастир. Три години е бил в Света гора. Когато идва в светата обител край Гигинци през 1997г., манастирът е в окаяно състояние. Сега там се издига нов мащабен градеж. 

 - Ваше Високопреподобие архимандрит Евгений, дошло ли е време в българското училище отново да се учи вероучение? Хората сякаш са петимни да знаят Божията истина... 
 - Първо ние нямаме кадри, които да преподават вероучение. Нямаме подготвини хора, които да преподават вероучение. Огън от огън се пали. Не може да излезе да преподава православно вероучение такъв, който няма православна вяра. Това е много простичко - не може да дадеш на другия това, което го нямаш. Такива хора почти няма. Вярно е, че някои хора завършват в т.нар. духовни училища, но те не подготвят кадри за православната Църква. Отдавна тези духовни учебни заведения в кавички не подготвят такива кадри.

 - Това не е ли много песимистично? Хората, и особено децата,сякаш са петимни да знаят Божията истина... 
 - В това няма никакъв песимизъм. Мислили са, че е песимизъм и тогава - ще го разпнеме сега Христос - ще си отмъстим дето той ни говори за Царство Небесно, а ние търсим земно царство. И защото ни говори, че който иска да бъде пръв - да бъде последен и слуга на всички и дава пример като даже измива краката на учениците си. И са смятали, че ето сега - да, но не - Христос възкръсва! А ние сме пригодени и призвани към личността. Тука няма песимизъм. Мъчениците с радост са отивали на мъчение за Христа и са жертвали и домовете си, и къщите си на разграбване, само и само да си останат във вярата. Колко примери имаме ние и в нашта история - на всеки един от тези, които са обезглавени в Батак е предлагана да приеме мюсюлманскта вяра, такива са били само единици. И не само са ги обезглавявали, но ръцете им връзвали, па краката, па тогава обезглавяване, а някои на шиш са ги въртяли и какви ли не мъчения - само каквито мъчения не са им дошли наум, само с тях не са подлагали баташките мъченици. На това трябва да се наблегне. И това не е било много отдавна.

 - Не е ли познанието, не е ли преповторената истина пътят към младите хора? Ако възрастните са загубени, то нека младите и децата го научат. Те обичат този разказ и когато им се поднесе, той им е интересен и ги кара да мислят. 
- Самият аз, когато тука (в манастира) идват хора и търсят и искат да знаят, съм готов да беседвам. Ако те идват, и всред нощ, такива добре дошли. За такъв ще се намери и подслон, и храна, и ще му се обърне внимание, а ако някой идва за друго - няма да му обърнем внимание. На този, който идва по други съображения, естествено няма да обърнем внимание. Човек има ограничени възможности и нашите възможности не са неограничени. И да кажем - ние трябва да си останем на позициите, за които Бог ни е призвал. Трябва да си изпълняваме всичко, което е необходимо и да бъде волята Божия.

 - А какво трябва да се направи, за да погомнем на децата ни? 
 - Това, което се е завъртяло, не може да го възпрем. Св. Игнатий като говори за тези времена казва, че с немощната си ръка не може да спреш това нещо, защото Бог го е допуснал. Много е глупаво човек да си мисли, че е някой и може да обърне нещата. Нито президент може това да направи, нито министри - никой не може да го направи. Ако се прочете стария завет, когато пророк Йона проповядва на Ниневия, че Бог ще затрие този град, но те, ниневийци се разкайват от царя до последния човек. Даже животните са ги карали да постят и се облекли във вретища и посипали главите си с пепел и плачели за греховете си. Такова всенародно покаяние, то объща всичко. Но такова нещо днес не се забелязва и е много глупаво човек да си мисли, че такова нещо може да се случи. В края на краищата, не трябва да сме като коне с капаци, а трябва да гледаме истината в очите.

 - Не си ли противоречите - вие тук от разрухата вдигнахте манастир с помощтта на много хора, които ви повярваха? 
 - И това не ме радва. Ний го строим. Аз имам увереността и вярата, че ще го направим и затова съм го и започнал. Ако не съм имал, тази увереност и тази вяра, няма да сме започнали и да правим. Но ето това ме свежда винаги в печал, че няма монаси. Казват, ама защо няма монаси. А защо няма монаси - ми то няма християнски семейства. Откъде да ги има тези монаси, свещениците са малко. И защо били монасите такива, свещениците онакива - ами те са олицетворение на вас. Те са от вас. Няма някаква специална планета и сега давай да скочим с някоя специална ракета, и ще натоварим и ще докараме тука. Може много неща да се кажат за недостатъци, за проблеми, но това е.

 - Това не значи ли, че ни липсва православно възпитание и познание? 
 - Не говоря за възпитание. Но в някакъв смисъл и за възпитание става въпрос. И за царизма у нас - за царска България. И след това - като строиха тия ТКЗС-тата да кажем. Макар тези хора, които ги правиха, и да не са вярвали в Бога, макар тези хора и да са вярвали в светлите идеи на комунизма, но те са възпитани и продукт на царска Блгария. На тогавашния режим. Тези хора са имали и отговорност към задълженията си, към работата си, към семейството си, ако щеш. Имали са си и тежестта, и тродолюбието и. т.н. И всичко това можа да се постигне. Защото ако ги нямаше тези хора с тези качества, както днес вече ги няма, то това нямаше и да се построи. И това не виждам да е иначе. Защото ето сега продуктът на социалистическото възпитание ние го виждаме и тепърва ще му сърбаме плодовете и нататък. 

 - И в това ли ни е бедата или е неизбежното изпитание? 
 - Видяхме - построиха заводи и фабрики и няма и 50 години и всичко това пропадна. Тези 50 години дадоха сериозно отражение. Те не са само 50. Това се забелязва още след Освобождението. Като четеш поп Минчо Кънчев, още той забелязва, а и на други места Църквата започва организирано подражание на Запад. След 9-ти септември 1944г. още повече и след 10 ноември 1989-та - още повече. Има отлив от Църквата като се гледа от православна гледна точка. Вярата не е като Народното събрание, където мнозинството, вишегласието казва ето това е пътят, това е вярата. Христос казва: тесни са вратите, през които човек трябва да влезе в Царството небесно и широк е пътят, който води към погибел и мнозина вървят по него. Нещата са с друго измерение.

Към Божествено учение нашето задължение е да го усвоим. 

Различните учения изживяват своето време. Единствено Христос е можал да каже: Небе и земя ще преминат, но думите, които съм ви говорил, няма да преминат, докато всичко това не се сбъдне.

И така нещата имат такова измерение. Да, хора сега отиват в храмовете, влезат вътре все пак, но днешният човек е апатичен. Убита му е душата. От телевизия, от компютри, от грехове. Той е негоден да върши нещо сериозно. И не само да бъде във вярата, където се иска човек да бъде с чисто сърце - „Блажени чистий сердцем - щото те ще видят Бога".

 И човек, за да има да връзка с Бога, трябва да има чисто сърце - не е възможно без това нещо. Греховете - те ни отделят от Бога. Не Бог се отдалечава от нас. А ние със своите зли дела се отдалечаваме от Бога. Имено точно това днес го има, че хората и човеците ни интересува само мателриалното и не се интересуват от духовните неща. И естествено както се казва и в Евангелието - Търсете първо Царството небесно и неговата правда и всичко останало ще ви се въздаде. Ние не търсим Господа, не търсим неговата правда, а се съюзяваме с демоните в лицето на различни ектрасенси, вещери, врачки, общува се с тъмните, нечисти сили. Към тях се обръкщат хората. Четат хороскопи и т.н. - пълно е такива неща.

Светът се подготвя за идването на Антихриста и това е целта - всичко да се размие, да се обезличи. Човекът да стане безразличен, каквото му възложат от горе и той всичко да приема. Когато го съдят Христос един от първосвещениците един от Синедриона, казва: Проклет е този народ, който не си знае вярата. Все пак ние, за да си знаем вярата, трябва да знаем в какво вярваме. Трябва да знаем какво защитаваме, трябва да знаем какво оправдаваме.

За жалост това нещо го няма. Това тегне кото демоклиев меч над човечеството и по конкретно на нас българите . На нас много ни се иска, както говорят слугите на бесовете, виждате ли, че българският е избран народ , че ние сме с незнам каква си мисия, но разбира се, това са глупости и не може човек да им вярва. Те са безпочвени и ненаучи и безсмеслени и не бива да им се вярва.

Автор: Руми Борисова

Източник: ipernik.com - 11.02.2010